Александър Дюма: Тримата мускетари

автор: Траяна 

Нямам никакво обяснение защо препрочитах тази книга безброй пъти в годините между осем и осемнайсет. Едва ли е само, защото е била първата книга „за възрастни“, която съм прочела. (Дали се брои за любима такава, ако не си я отварял от поне десет години насам?) Когато разпоря съдържанието със скалпел, стигам до извода, че по същество „Тримата мускетари“ е роман за талантливия провинциалист, който отива в големия град, където:

1)      изживява куп приключения;

2)      се влюбва;

3)      работи каквото харесва, макар и не във фирмата, в която му се иска;

4)      печели слава;

5)      си създава няколко врагове, но това е без значение, защото…;

6)      си създава доживотни приятелства.

Никога не съм си правила труда да проверявам историческите факти от романа, най-вече защото не съм фен на френската култура, като изключим няколко комедии и меки сирена. Като се има предвид, че кардинал де Ришельо е представен едностранчиво като Големия Злодей в книгата, интерпретацията на Дюма за историческите личности явно не е най-точната или безпристрастната. (За кардинала можете да прочетете тази прекрасна статия в Сивостен.)

Единственият верен отговор на въпроса защо толкова обичам „Тримата мускетари“, е че книгата е страхотно приключение включващо всички елементи на една добра история – приятелство, битки, преследване, шпионаж, диаманти, тайни от миналото, позволена и непозволена любов, дуели с повече участници, отколкото трябва, Париж, Лондон и няколко изобретателни начина за сдобиване с екипировка.

Няколко лични спомени за книгата

На осем съм, у дома. Намирам книгата в библиотеката – с твърди кафеви корици и рисунка на мъже с пернати шапки и шпаги. Веднага разпознавам заглавието – „Тримата мускетари“, същото като на руския филм, който преди време не ми дадоха да гледам, защото трябваше да си лягам рано. Установява, че когато не чета на глас, е много по-лесно.

***

Майка ми ме хвали на леля ми, че съм си харесала да чета голяма книга. Леля ме пита дали не искам да взема същата книга, но с картинки, която е и много по-тънка. Вземам си я у дома, за да я разгледам, защото ми харесаха дамите и техните красиви рокли и мантии с качулки. Все пак си чета от дебелата книга – в нея стават много повече неща, отколкото в тази с картинките.

***

В часа по български език. Написала съм си изреченията и докато чакам съучитениците си да приключат с писането, отварям тайно книгата под чина и препускам, заедно с мускетарите към Англия. На книгата ми пада сянка и със смътен ужас виждам как госпожа Ганчева се е навела над мен. Пита ме дали съм си направила упражнението, после проверя в тетрадката дали не съм я излъгала. Изкарва книгата и я поставя отгоре на чина. „Чети си“, казва и си сяда на катедрата.

***

На дванадесет съм – току що съм изчела „Десет години по-късно“ и ми е мъчно, че мускетарите са вече съвсем стари. (Спомен на майка ми от първия ми прочит на романа: „Мамо, Атос бил много стар!“  „Защо, на колко е, Траянче?“ „На 33“ „Аз съм на 33, стара ли съм?“ „Неее…!  Той е стар за мускетар!!!“)* Пак си вземам „Тримата мускетари“ и препрочитам как д‘Артанян се влюбва в Констанс или как изиграват кардинал Ришельо.

***
На шестнайсет съм, отново е лятна ваканция. Изчела съм си книгите от библиотеката, но ме мързи да ходя днес до центъра, за да ги сменя. Отново си препрочитам любимите глави от „Тримата мускетари“. Майка ми ме заплаши, че ще изгори книгата, за да не затъпея от препрочитането ѝ. Все едно не знам, че никога, ама никога няма да увреди книга, дори да е пълен боклук.

***

За непрочелите романа досега – марш да си го четете! Аз няма да ви преразкажа нищо от сюжета тук. ПЪК!

* Ужас! И аз скоро ще съм стара, за да съм мускетар!