Мирослав Пенков: На Изток от Запада


автор: Траяна 

Това са разказите, които искам аз да ги бях написала. Мирослав Пенков ми доказа, че поне един съвременен български писател притежава таланта и майсторлъка (две различни неща са) да пише за родината си с любов, без изкуствен патос.

„На Изток от Запада“ е сборник побрал на страниците си цяла една страна (такова е и английското подзаглавие – „Една страна в разкази“) в различни периоди от съществуването ѝ. Историите на Пенков са за обикновени хора – комити и партизани, партийни дейци и циганета, селяни и майстори на гайди, пропиляни гении и огорчени емигранти. Разказите му са къси, стегнати, но още ме стискат за гърлото и ме душат.

Като емоционален заряд „На Изток от Запада“ нагнетява. От страниците блика елегичност, а в „Нощният хоризонт“ и „Девширме“ – дори усещане за легендарност и нереалност. Не знам кой разказ ми стана любим – всичките имат своя чар. Най-хубаво чувство ми оставиха последните, които ми напомниха „Старопланински легенди“ (не ме разпвайте за сравнението). Най-истински, обаче, ми се стори злободневния, „Крадци на кръстове“, онзи за нашето поколение, което израстна във времената на безнаказаност, със спомените на родителите си за морал.

Последното изречение на задната корица гласи: „Но дори и под смазващата тежест на история, дълг към семейството, изгнаническо страдание, разказите в ‚На Изток от Запада‘ запазват лекота и свежест, оживени от ненадминатия усет на Пенков към абсурда.“  Трябваше ми известно време, за да видя кое е абсурното във всеки разказ и, честно ви казвам, странно ми стана. Че за мен тия абсурди са си направо нормални събития в България. Като Лудия шапкар в Страната на чудесата съм – всичко тук е възможно и не ме удивлява от едно известно време насам.

Да прочетете разказите на Мирослав Пенков значи за да се докоснето до нещо хубаво, неопетнено от ежедневието ни. До нещо, което човек расъл и останал в България в последните две десетилетия, не може да види сам – друг трябва да му го покаже.

Не, „На Изток от Запада“, няма да ми върне идиличната любов към родината, но ме стопли по начина, по който ме стопли изровената от мазето торба с детски играчки. Ще се порадвам за малко на сладката горчилка, и после ще си я прибера за друго време.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s