автор: Траяна
Ърбън фентъзи жанра все още може да ме изненадва приятно. Пример за това е книгата на Сюзън Ии Angelfall, която попадна при мен по препоръка и като подарък от Реа. Благодаря ти, Реа.
Angelfall е дебютен роман за Сюзън Ии и поставя началото на трилогията „Пенрин и краят на дните“. На пръв поглед е стандартното ърбън фентъзи, разказано от гледна точка на младо момиче, което се влюбва в безсмъртно същество от друг вид. На втори поглед – постапокалипсис. При по-внимателно взиране – гавра с христианската митология. Всъщност – четиво, за което залепнах.
Светът е в пламъци – ангелите са дошли на Земята, за да сложат край на цивилизацията на „маймуните“. Правят го по класическата рецепта за инвазия от страна на враждебни извънземни – елиминация на централната власт, прекъсване на енергийните източници и масов страх. В новия свят властва хаосът. Когато ангелите не са наоколо, по улиците гъмжат банди от оцелели. Живеят само силните и съобразителните. Пенрин Янг няма почти никакъв шанс за оцеляване – тя трябва да се грижи едновременно за лудата си майка и за парализраната си сестра. Трите се намесват случайно в битка между няколко ангела, в резултат на което Пенрин се разделеля с близките си, и пленява ангел с отрязани крила. Осакатеният Рафи е единственият ѝ шанс да се добере до гнездото на враговете, за да спаси сестра си, и тя не се страхува да го използва. Пътуването на двамата към Сан Франциско позволява на Ии да ни нарисува детайлна картина на ужасите на постапокалипсиса от библейски тип, но не от панорамен полет, а от интимна близост.
Angelfall може и да е дебютен роман, но не си личи. Убедена съм, че освен талант Сюзън Ии притежава и много добър редактор. Всичко в книгата е премислено, изчистено от недостоверни предпоставки и лигави тийн-превземки. Темпото не се забавя дори и за миг, а премеждията на героите ме залепиха за киндъла два бездиханни дни. Пенрин е направо чудесна героиня – нито много самоуверена, нито пък глуповато наивна, приспособим боец (има си и логично обяснение защо владее бойни изкуства). Вземането на ангела като заложник е идеен ход, които докара няколко усмивки на лицето ми.
При рационален анализ осъзнавам, че в романа няма нищо наистина оригинално ново. Идеята за враждебни и стаховити ангели вече я срещнах при Налини Сингх. Враждебният контакт е тема още в най-ранната фантастика („Война на световете“ примерно), да не говорим колко често срещаме постапокалипсиси от най-различно естество. Сюзан Ии обаче успява да създаде запомняща се комбинация от всичко гореспоменато, да накара читателя да се усмихне в доста мрачни моменти, да го отврати или ужаси, когато трябва. Изобщо – показва писателски усет и майсторлък, който се надявам да срещна и в следващия роман на поредицата.
При емоционален анализ – резултатът е „Искам продължението!“
Tрилогията „Пенрин и краят на дните“:
Приумици 