Георги Малинов: Орфеус слиза в Ада


автор: Траяна 

Изминаха близо пет години, откакто притежаваме този роман. Пет години, в които три пъти опаковахме все по-нарастващата ни колекция фентъзи и фантастика в кашони, и три пъти я вадихме, за да я наредим в новата библиотека. За година и половина част от обичаната ни колекция стоеше във въпросните кашони поради липса на място. Поредица „Тера фантастика”, в която под No. 3 e издаден „Орфеус слиза в Ада”, обаче винаги стоеше на полица в библиотеките ни. Не знам защо, може би за да ме кара да се чувствам леко гузно, че пренебрегвам българските писатели на фантастика.

Тактиката даде резултат, макар и с голямо забавяне. Нямах никакво, ама никакво, намерение да чета този роман в близките два месеца, но списъкът ми с книги за четене е дотолкова динамичен, че води самостоятелен живот. Просто миналата седмица нещо ми прещрака, импулсивно протегнах ръка и изтеглих от рафта романа на Георги Малинов.

Пристъпих в свят, в който Велика България е надхвърлила дори най-амбициозните въжделения на съвременните националисти. Европа е обединена от една християнска империя, а всички пътища тръгват от Златния град Плиска. Както всяка империя и тази е разяждана от корупция и вътрешни конфликти, но строгата ръка на хана безмилостно прилага Крумовите закони и успява да удържи юздите на поданиците си. Привидно незначителен, но мистериозен, случай на убийство отвежда трима доверени хора на княза в забутана крепост в Родопите. Над смъртта на тримата последни управители на крепостта умуват колобърът Орфеус, черния багатур Смилец и шмекера-шпионин Хито. Истината е много по-невъзможна и страшна от очакванията им.

Книгата на Малинов надхвърли очакванията ми по няколко различни параграфа. Първата от причините да не чета български фентъзи романи е липсата на идейност. Затова комбинацията от алтернативна история и криминален роман, изпъстрена с  мотиви от християнската и езическа митология, която предоставя „Орфеус слиза в Ада”,  ми напълни душата. Такива жанрово гранични романи са винаги добре посрещани от моя милост. Втората причина на избягвам съвременни български писатели е неумението да постигат баланс между реално действие, диалози и описателност. Ако трябва да съм честна, първата част на „Орфеус слиза в Ада” на моменти ме се стори доста тегава и протяжна. Имаше твърде многото моменти на самовглъбяване в колобърски предчувствия, за сметка на никакви разкрития по случая. От друга страна стилистиката и естествено звучащите диалози компенсираха споменатия недостатък, а сторващият се като пестник финал оправда търпеливата ми лоялност.

Накратко, „Орфеус слиза в Ада” наистина заслужава добрите отзиви, които се изсипаха в мрежата след издаването на романа. Единствената ми по-сериозна забележка е към полиграфията –  неприятно ситния и сбит шрифт сериозно ме затормози.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s