Брандън Сандърсън: Кладенецът на възнесението

автор: Траяна 

Книги като „Кладенецът на възнесението” ме карат да си спомня защо ненавиждам обемните фентъзи трилогии. Елементарно, Уотсън – защото имат средна книга.

[следват спойлери за първи том от поредицата – четете на свой риск]

Брандън Сандърсън подхваща разказа си от там, където е приключи с „Последната империя”. Вин и Елънд поемат управлението на Лутадел след падението на лорд Владетеля и в движение се опитват да създатат ново общество. Голямата пречка за успеха им не са толкова трите вражески армии, които ги обсаждат, колкото емо изстъпленията на Елънд в посока идеалната парламентарна демокрация. Добавете и класическото клише за колебливия владетел с мъченически наклонности и ще разбете защо този герой трябваше да бъде бъде смачкан като хлебарка албинос още в първи том от поредицата. Уви, не беше.

„Кладенецът на възнесението” попада в сянката на предходната книга по две причини. Първата е липсата на Келсиър и специфичната му вманиачена лудост. Фанатиците са социално неприемливи (и откровено страховити) в реалността, но фанатичните литературни герои внасят страст в романите. Втората причина да смятам  „Последната империя” за по-добрата книга отново е свързана с емоциите. След вълнуващия преврат от първи том, тук Сандърсън пренасочва действието към тегобите на управлението и политическите игри. Далеч  не толкова интересно.

В допълнение Брандън Сандърсън не се посвени да вкара и никому ненужен изкуствен любовен триъгълник. Винаги ли са били толкова модерни в литературата или само на мен ми се струва, че изобилства от тях напоследък?

Както и да е. Клишетата бих могла да преглътна, но не и една трета предговор за предходната книга, една трета затвърждаване на познанията ни за магическата система, една трета ретроспекции и две трети разговори. За Бога, Сандърсън, защо ме караш да се чувствам, като гимназист, на когото му преподава учителка с трийсет години стаж в детската градина?!

Като замисъл „Кладенецът на възнесението” е гениална – съспенсът и изненадата отностно тайнствения Кладенец на силата са чудесна идея. Финалът бе грандиозен и гарантирано предизвиква интерес към следващия роман. Възхищавам се на въображението на Сандърсън и на способността му да създава скрити лимонки. Но почти осемстотинте страници спокойно можеха да са четитистотин със същия резултат за сюжета.

Синдромът на провлаченото действие, на постоянните препратки към предходния роман и отлагането на развръзката за последния, тук успя изцяло да срине доброто ми мнение за поредицата. Съжалявам, ако звуча нетърпелива и злобна, но се чувствам ограбена откъм време и зрение.

Може би трябва да се насоча към поредици от четири книги? Ами, ако тогава двойно повече плява между съществените части?

Поредица „Мъглороден”

1. Последната империя – ревю
2. Кладенецът на възнесението
3. Героят на времето – ревю
(4.) Сплавта на закона – извън оригиналната трилогия