Димитър Димов: Осъдени души


автор: Траяна 

Леко отнесен увод: Не знам дали произведенията на Димитър Димов влизат в съвременната програма по литература. По мое време немерената реч беше сериозно пренебрегвана. Вместо това, както казва Пратчет, „разчленявахме виденията на поета с груби сечива”. Горките Вапцаров и Ботев. Едва ли, докато са обличали интимните си вълнения в стихове, в главите им са щуквали голяма част от по-абстрактните идеи, които критиците им приписват. Откровено признавам, че нямам претенции текстът по-долу да мине за литературен анализ. Цитирането на наблюденията на големите литературоведи го оставям на гимназистите. Така че – с рогата напред и за „Осъдени души” като за всяко друго четиво от този блог.

Сюжетът: Испания през 30-те години на миналия век кипи от политическите противоречия и въоръжени сблъсъци между различните групировки – комунисти, монархисти, републиканци. Богатата англичанка Фани Хорн среща йезуита Рикардо Ередия и решава, че трябва да го притежава на всяка цена. В опит да бъде близо до монаха, Фани открива полева болница за болни от петнист тиф. Там постепенно се разорява и усърдно деградира психически и физически, докато отец Ередия остава студен към попълзновенията ѝ.

Ревюто: Не знам защо повечето хора си мислят, че това е любовен роман. Описаното от Димов чувство на главната героиня, което задвижва и целия сюжет, не бих могла да определя по друг начин освен като „болно обсебване”. Фани, в наши дни и в България, бих описала откровено като „кифла-кучка”. Жена без задължения в живота си, отегчена от себе си, завладяна от идеята да притежава забранения плод. Религиозният фанатизъм на Ередия, който авторът ни натяква доста често, за мен бе по-малко отблъскващ отколкото обсесията на героинята. Във вманиачаването си Фани емоционално изнудва бивш любовник и близък приятел, не зачита религиозния лайф-стайл избор на „обичания мъж”, съвсем сериозно лицемерничи и се самоунищожава. По-лошото, е че не го прави, защото е куха лейка – напротив идеално разбира всичките си грешки и въпреки всичко продължава.

„Мерси” ще кажа аз на такава любов.

Фактът, че така усърдно рантя срещу литературен герой, вече трябва да ви е убедил в писателските умения на Димов. За мен централните фигури на „Осъдени души” са достатъчно достоверно описани, за да се впрягам на решенията им.

Другата прекрасна част от романа е сетинга. Жегата, паразитите, вонята, суровите планини, закачащите се войници, фламенкото, кръвта – всеки един детайл бе поставен на място по време на /между отделните случки и разговори, за да се превърне книгата в ярка картина на поразената от бурни времена и  политически страсти Испания.

Тук се полага анализ на политическите виждания на Димитър Димов според „Осъдени души”, но мисля да си го спестя. На кого му пука? Не и на моя милост, стига пробутването на политически виждания в художествената литература да не уврежда структурата на творбата. Доволна съм да докладвам, че тук това явление го няма. Ясно ни става на кого симпатизира автора, но не ни го завират в очите по дразнещ начин.

Кратко заключение: Препоръчвам за по-зрели хора. Мисля, че впечатлителните младежи твърде много биха се увлекли в псевдоромантизма на „обречената любов”. За себе си съм убедена, че ако бях се хванала с „Обречни души” преди десетина години, сигурно щях да съчувствам на героинята.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s