Робърт Хайнлайн: Луната е наставница сурова

автор: Траяна 

Според това как се подразделя цялостното творчество на Хайнлайн, „Луната е наставница сурова” попада или в средата на най-силния му период, или към края на ранния, добър Хайнлайн. Макар широко известната „Звездни рейнджъри” и зародилата хипи-движението „Странник в странна страна” да предхождат този роман, те по никой начин не го засенчват. Преди всичко, защото е на много различна тематика, ако и да е поредното произведение-пропаганда на идеите на Хайнлайн за политическо и социално устройство.

Действието се развива през 2075 г, когато на Луната се е обазувала каторжническа колония, длъжна да изпраща на Земята определени квоти зърно. Макар повечето от жителите на Луната да са второ или трето поколение лунатици и свободни, те не могат да се върната на Синята планета, защото свикналото на една шеста g човешко тяло, не би могло да издържи на земната гравитация. Социалното устройство на колонията се отличава с липса на писани закони, на данъци и, странно… на престъпления. Идилията обаче е разрушена от две неща – недостиг на жени (тук типично по хайнлайновски се появяват всякакви видове многоженства) и недостиг на вода. Внезапно придобилият самосъзнание свръх мощен компютър на Лунната управа Майк споделя с единствения си приятел – механика Мануел О’Кели Дейвис, че ако доставките от зърно към Земята не бъдат прекратени, лунатиците ще се изправят пред дисбаланс на ресурсите, глад и канибализъм само след осем години. Мануел, неговият приятел идеолог Бернардо де ла Пас и революционерката Уайоминг Нот решават да освободят Луната от „земните червеи”. За целта обаче трябва да привлекат Майк на своя страна.

Не мога да твърдя, че „Луната е наставница сурова” е най-добрата фантастика, която съм чела, но определено е прекрасно четиво. Първата част се състои от диалози на тема политика, чиито основна цел е да се разяснят авторовите идеи на читателите, но за щастие динамичните революционни действия във втората част и игрите на война и дипломация в третата компенсират и оглаждат неприятното впечатление. Хайнлайн гради една утопия на свободомислието и безправителственост, която не би могла да съществува. За да се приложи законът на джунглата като начин на естествен подбор и да се получи този резултат, който авторът извежда, би трябвало всички злонамерени и лоши хора да са също така глупави некадърници. Точно както и в романа – добрите са добри, способни и умни, лошите не успяват да се вместят в обществото на лунатиците и са достатъчно недосетливи и тъпи, за да се самоубият удобно. А над всички като божество се разпорежда дънната платка на Майк, придобила способността да взема самостоятелно решения по необясним начин – дали за да участва в бунт или за да се самопрограмира.

Една от най-често появяващите се критики към романа е свързана със сексизма на Хайнлайн, който се проявява достатъчно често в цялото му творчество и не може да бъде отречен. За мен самата обаче далеч по-трудно беше да преглътна зараждането на ИИ, отколкото неспособността на Хайнлайн да разбере жените.

Въпреки недостатъците си, „Луната е наставница сурова” трябва да бъде прочетена заради едно огромно предимство – способността на Хайнлайн да разказва. Действието не се протака с излишни обяснения на технологиите, макар на тях да им се отделя достатъчно внимание, за да не изглеждат непонятни за читателите. Всеки от героите в книгата е колоритен и запомнящ се индивид, а странната мешавица между английски, руски и дори китайски жаргон е своеобразно предизвикателство за читателите. И не на последно място – това е роман, който един себеуважаващ се фен на фантастиката не може да си позволи да пропусне. Въпреки многото спорове около Хайнлайн, той си остава един от тримата велики майстори на Златната епоха, наред с Артър Кларк и Айзък Азимов. Морално остарял или не, „Луната е наставница сурова” продължава да бъде роман, силно повлиял на редица по-късни фантасти. Лично аз се забавлявах, докато четях книгата и се радвам, че намерих достатъчно време за нея.

Първоначална публикация в starlighter.info,
май 2008 г.