Сергей Лукяненко: Студени играчки са звездите


автор: Траяна 

Сергей Лукяненко е най-спряганото име на новата вълна от руска фантастика и популярността му надрасна границите на Източна Европа след многото спечелени конкурси, запомнящи се фантастични идеи, и не на последно място – заради екранизациите на първите два романа от поредицата за Патрулите. За мен самата най-емблематичните му творби остават „Лабиринтът на отраженията” и „Фалшивите огледала”. Не бях много сигурна какво точно да очаквам от „Студени играчки са звездите” и нарочно избягвах всякакви ревюта, за да не знам нищо за сюжета. Обичам изненадите и Лукяненко ми поднесе точно такава. Все още не съм сигурна дали беше приятна или не.

Началото на първата книга ни отвежда в не толкова далечното бъдеще. Човечеството е направило голямата си технологична крачка, откривайки джампа – моментално прехвърляне от точка в точка в пространството. И, да – извънземни съществуват и те нямат нищо против хората. Всъщност не ни и смятат за кой знае колко приятни. Расата от малката синя планета се превръща в транспортьорите на междузвезната корпорация, защото е единствената, способна да запази разума си след джамп. Висшите раси вземат всички решения за различните тясно специализирани в своята полезност нисши раси. Доста унизително за човечеството положение на обикновено колело в системата, още повече, че цялата земна икономика се задъхва, за да бъдат осъществявани космическите полети… Възможността от промяна на статуквото изскача внезапно, когато един изчислител се промъква в совалката на младия пилот Пьотр Хрумов и го убеждава да го вмъкне контрабандно на Земята. Рискът за двамата е огромен, а за расите им – още по-голям. Заговорът се заплита…

Първата част от „Студени играчки са звездите” е изградена в типичния за Сергей Лукяненко стил и стилистика. Повествованието се води от първо лице, единствено число от името на Пьотр. Изказът е простичък, лесно смилаем, без да се стига до баналности в изразните средства или клишета в сюжета. Читателят постепенно опознава героите и открива света, без да му се налага да прави справки в големите енциклопедии за всякакви технологични детайли. Интригата покрай заговора за промяна на статута на нисшите раси достатъчно спомага за по-лесно преглъщане на големите блокове текст с философски размисли.

После стигаме до втората част – сблъсъкът със света на геометрите. Говоря ви за буквален сблъсък от вида на „юмрук в носа”. Тези разумни извънземни са идентични с човешката раса с изключение на прекрасната им обществена система и морални норми. Този свят принадлежи на мечтателите братя Стругацки. Там всички деца биват отглеждани от възпитатели, специализирани в създаването на духовно извисени членове на обществото. Там всички вършат това, което умеят, там всички са полезни и никой не е нещастен. Всеки индивид вярва, че чрез приятелство всички останали раси ще прегърнат техния морал на спокойствие, ред и до болка изострена практичност.

Геометрите са репликата на Лукяненко към утопията на Стругацки. Или може би просто един огромен поклон към творчеството им. Не съм много сигурна кое от двете, защото просто не съм запозната с класиците. Но разликата между двете части на книгата е огромна. Докато първата част само намекваше за морални и философски дилеми, то втората е изградена само от тях, което на моменти е трудно за преглъщане и сериозно затлачва темпото на сюжета. Все пак писателят само задава въпросите без съвсем пряко да им отговаря. Дори си мисля, че въпросът бе един единствен, просто зададен в различни мащаби няколко пъти.

Основният недостатък на романа е факта, че се отдалечава като усещане за „правилния“ Лукяненко от дилогията за дайвърите и първите патрули. Съвсем сериозно заподозрях, че „Студени играчки са звездите” е писан, за да бъде преведен на английски и продаван на американския пазар. Главният герой бе твърде… идеален, за да е фикция на руски фантаст от ранга на Лукяненко. Наясно съм, че да не харесваш идеален човек е клиширано и дребнаво, но пък аз не съм идеална.

Имам болното усещане в стомаха си, че героите на Лукяненко ще стават с все по-бели зъби, световете му ще бъдат спасявани в предпоследната секунда, а накрая всички ще отпразнуват победата в KFC.

За да не оставям горния негативен абзац за последен, мисля да похваля тук труда на преводача Васил Велчев и да кажа „Васко, специално благодаря за бележките под линия за препратките към Стругацки, защото иначе щях да мигам на парцали и да реша, че книгата глупее.”

Дилогия „Студени играчки са звездите“:

1. Студени играчки са звездите
2. Звездната сянка

4 thoughts on “Сергей Лукяненко: Студени играчки са звездите

  1. доколкото знам, Лукяненко написва „Лабиринтът на отраженията” след бас с неговия колега и приятел Ник Перумов, като му казал, че може да напише „четивен“ и лек киберпънк. Понеже този жанр по принцип е известен с трудните за четене произведения ( като тези на Стивънсън, Гибсън и т.н.)
    Ще трябва да я прегледам, макар че напоследък не ми се чете кой знае колко🙂

    Like

  2. И аз благодаря за хубавите думи, Шанара.🙂
    Що се отнася до това дали Лукяненко пише за американския пазар – аз лично се съмнявам. Твърде антиамерикански настроен е и вече все по-трудно го крие. Предполагам, че няма нищо против да продава и там, но едва ли пише специално за там. Още повече че не му липсва пазар в Русия, пък и го издават вече в доста страни по света. Странно е това твое усещане за героя – за мен си е типичният лукяненовски герой, но всеки си има различни виждания.🙂

    Една корекция към по-горното мнение – не е облог с Перумов, а с друг руски писател, и не става въпрос за четивен киберпънк, а за „киберпънк с човешко лице“.

    Like

  3. Лукяненко далеч не се цели в американския пазар, а и професионалните преводите от руски на английски са почти изключение. Всъщност, съмнявам се че изобщо има чисти американци извън разузнавателните служби способни да разберат идеите на дилогията.

    Расата на геометрите е гротескна пародия както на „Пладнето“ на братята Стругацки, така и на идеите на псевдо-религията известна като „Комунизъм“. До ден днешен съществуват хора (и не само на изток от желязната завеса), които твърдят: „идеята беше добра, но…“, или „ако само не им бяха попречили…“, и т.н.

    Лукяненко показва какво би станало, ако всичко беше се развило по „най-добрия“ вариант: победа на „комунизма“ в световен мащаб, безкрайни източници на енергия и всички материални блага, пълно задоволяване на материалните потребности на всички. Резултатът е „общество“ от морално репресирани индивиди, което (правилно) вижда екзистенциална заплаха в „звездната сянка“: единственото място, което предлага истински избор.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s