Аркадий и Борис Стругацки: Пикник край пътя

автор: Траяна 

Първият ми досег с творчеството на класиците Стругацки бе незадоволителен. Не мога да преценя дали това се дължи на големите ми очаквания или заради липсата на подходящо настроение. „Пикник край пътя” е заглавие, познато на няколко поколения почитатели на фантастиката, както и единствения руски роман включен в поредицата на Orion SF Masterworks. Творба, която са ми споменавали мнозина мои приятели, чието мнение уважавам. В крайна сметка се превърна в личното ми  литературно разочарование. Преди да продължа с дълбаенето защо се получи така, да драсна няколко думи за самия роман:

Време на действието: съвремието преди три десетилетия, съвремието днес, съвремието след още няколко десетилетия. Всъщност писателите са постигнали едно безвремие, като умело са избегнали детайлизиране на човешката технология. Ясно е само, че тя е променена благодарение на инопланетната такава.

Събитието на века: Земята бива посетена от извънземни, а там където са кацали, са възникнали истински язви в повърхността на планетата – Зони, където е твърде лесно да изгубиш живота си.

Героите: Няколко, всеки с неговите възгледи и проблеми. Централен и единствено значим за сюжета е сталкерът Редрик Шухарт. Режи, като всички сталкери, живее извън закона, и се прехранва като изнася от Зоната предмети оставени от извънземните. Също като останалите сталкери животът му е доминиран от Зоната. Тя определя отношенията му с останалите,  лежи в основата на ценностите му, но и  променя и гените му.

Оригиналната идея: Неволният контакт. Ами ако извънземните са спрели случайно на Земята и въобще не са забелязали разумното аборигенно население?

Атмосферата: Угнетяваща. Лишеното от надежда и озлобено съзнание на Шухарт, и начинът, по който Зоната доминира над местните, са толкова потискащи, че аз не издържах повече от десетина страници наведнъж.

Защо тогава, след като „Пикник край пътя“ покрива обичайните ми изисквания към фантастиката (оригинални идеи,  изразителен стил и добър сетинг), останах недоволна от романа?  Защото не ме развълнува.  Понякога си мисля, че ми липсва оная славянска душевност, която да ми позволи да се трогна от руските романи на близкото минало. „Пикник край пътя” ме накара отново да осъзная тази тази ми очужденост към герои и творби потопени в горест. Просто не се трогвам от мировата скръб, всеобщото, неконкретизирано, човешко нещастие ме оставя безразлична. Според мен катарзисът на Шухарт бе нелогичен и необоснован, едва ли не изкуствен. По тази причина и сцената, която ме развълнува, бе двадесетина страници преди големия финал. Пък и краят на романа е отворен – похват, който при мен има по-често негативен, отколкото положителен ефект.

Вероятно, в някой есенен дъждовен следобед, когато поспаливостта ми премине в меланхолия, ще посегна отново към „Пикник край пътя” и ще плача над романа. Засега просто ще категоризирам книгата в графата „Книги, които ще прочета отново, когато съм в съзерцателно настроение.”