Аркадий и Борис Стругацки: Пикник край пътя


автор: Траяна 

Първият ми досег с творчеството на класиците Стругацки бе незадоволителен. Не мога да преценя дали това се дължи на големите ми очаквания или заради липсата на подходящо настроение. „Пикник край пътя” е заглавие, познато на няколко поколения почитатели на фантастиката, както и единствения руски роман включен в поредицата на Orion SF Masterworks. Творба, която са ми споменавали мнозина мои приятели, чието мнение уважавам. В крайна сметка се превърна в личното ми  литературно разочарование. Преди да продължа с дълбаенето защо се получи така, да драсна няколко думи за самия роман:

Време на действието: съвремието преди три десетилетия, съвремието днес, съвремието след още няколко десетилетия. Всъщност писателите са постигнали едно безвремие, като умело са избегнали детайлизиране на човешката технология. Ясно е само, че тя е променена благодарение на инопланетната такава.

Събитието на века: Земята бива посетена от извънземни, а там където са кацали, са възникнали истински язви в повърхността на планетата – Зони, където е твърде лесно да изгубиш живота си.

Героите: Няколко, всеки с неговите възгледи и проблеми. Централен и единствено значим за сюжета е сталкерът Редрик Шухарт. Режи, като всички сталкери, живее извън закона, и се прехранва като изнася от Зоната предмети оставени от извънземните. Също като останалите сталкери животът му е доминиран от Зоната. Тя определя отношенията му с останалите,  лежи в основата на ценностите му, но и  променя и гените му.

Оригиналната идея: Неволният контакт. Ами ако извънземните са спрели случайно на Земята и въобще не са забелязали разумното аборигенно население?

Атмосферата: Угнетяваща. Лишеното от надежда и озлобено съзнание на Шухарт, и начинът, по който Зоната доминира над местните, са толкова потискащи, че аз не издържах повече от десетина страници наведнъж.

Защо тогава, след като „Пикник край пътя“ покрива обичайните ми изисквания към фантастиката (оригинални идеи,  изразителен стил и добър сетинг), останах недоволна от романа?  Защото не ме развълнува.  Понякога си мисля, че ми липсва оная славянска душевност, която да ми позволи да се трогна от руските романи на близкото минало. „Пикник край пътя” ме накара отново да осъзная тази тази ми очужденост към герои и творби потопени в горест. Просто не се трогвам от мировата скръб, всеобщото, неконкретизирано, човешко нещастие ме оставя безразлична. Според мен катарзисът на Шухарт бе нелогичен и необоснован, едва ли не изкуствен. По тази причина и сцената, която ме развълнува, бе двадесетина страници преди големия финал. Пък и краят на романа е отворен – похват, който при мен има по-често негативен, отколкото положителен ефект.

Вероятно, в някой есенен дъждовен следобед, когато поспаливостта ми премине в меланхолия, ще посегна отново към „Пикник край пътя” и ще плача над романа. Засега просто ще категоризирам книгата в графата „Книги, които ще прочета отново, когато съм в съзерцателно настроение.”

Advertisements

15 thoughts on “Аркадий и Борис Стругацки: Пикник край пътя

  1. Прочетох „Пикник край пътя“ преди мноооого време. Тогава общото впечатление беше „средна работа“;) След няколко години „изядох“ всичко, написано от Стругацки. Вина за това имаше препрочитането на Пикника.
    Не съм сигурна, че лежерното и меланхолно настроение ще свършат работа. Повечето ми приятели го харесват след добиването на известна опитност и захабеност, постигната чрез пребиваването в Зоната на битието. От нея хората влачат разни непонятни неща и търсят кой – просперитет, а кой – щастие за всички и то даром…
    Това не е роман само за един „задочен контакт“ и последствията от него, метафориката е много по-дълбока.
    Но пък… това е само моето мнение 🙂

    Like

  2. Интересно ми е, Шанара, как така първия ти досег с творчеството на Стругацки е през 2010г.? Те са издавани и преиздавани много пъти в България. А може би току-що мислиш да прочетеш и ранните разкази на Азимов, „Градът“ на Саймък или пък „Недокоснат от човешки ръце“ на Шекли? Давай пиши в блога си, интересно ми е. Дори съм ти сложил връзка в своя блог. А ако се чудиш кой съм – публикувал съм две статии в „Локус“ през 2003г. Ако не вярваш – в най-големия клуб за НФ в България ги имат сканирани.
    Сърдечни поздрави,
    Ради

    Like

    • Защо така иронично? Не виждам защо по презумпция смяташ, че съм от поколението израсло с библиотека „Галактика“. Защото като гледам и другите две заглавия, които си цитирал са от там. „Градът“ го четох едва преди три години, а в сборника на Шекли не знам какво е включено – чела съм петте тома разкази, издание на „Абагар“. Пак преди около три години.
      Намекът, че трябва да прочета доста друга фантастика, преди да се осмеля да не харесам Стругацки, може би ще е подходящ, ако и аз като теб публикувах в „Локус“. Което не е така. Така че… стоя на думата си, че нещо в „Пикника“ или в мен самата липсва. Склонна съм да се съглася по-скоро със Зори, че по-скоро ми трябва още чисто житейски опит, за да оценя братята.

      Like

  3. Преди няколко месеца ми попадна филмираната версия на „Обитаемият остров“. (доста плоско филмче, но се забавлявах, беше ми приятно) Имаше опция да гледаме и „Сталкер“, но истината е, че ми дотежа – великолепен филм, но…
    Всяко нещо си има времето и настроението – не се връзвайте на динозаври (като мен и Ради). Откривайте своите неща и ни разказвайте за тях. Пишете чудесно.

    Благодарение на Ваш скорошен пост съм в предстартова треска, чакайки излизането на една нова книга 😉

    Like

  4. Не се смятам за динозавър, поне докато не навърша Христова възраст. Нямам представа на колко е Шанара, но бих и препоръчал да прочета няколко статии от Ивайло Рунев – светла му памет, Юри Илков и Юлиан Стойнов. Също така бих желал да споделя най-известния цитат от „Пикник край пътя“:
    “Щастие за всички даром. и никой да не бъде пренебрегнат!”

    Like

  5. Съжалявам, днес съм недоспал и успях да допусна две правописни грешки в няколко реда. Все пак поздравления за това, че пишеш за любимия жанр.

    Like

  6. Съзерцателното настроение няма да помогне за по – доброто съпреживяване на „Пикник край пътя“ за съжаление. Четенето на литература, която обяснява как да разбираме братя Стругацки – също. От личен опит го казвам. А кой, кога и по какъв повод за първи път се докосва до дадено произведение си е въпрос на личен избор. А как смее да не го боготвори е нещо, което оставям без коментар.
    В едно обаче спор няма – произведенията на Стругацки не се четат лесно. Основно, защото под спокойната им повърхност е пълно с неограничен брой крайно опасни подводни течения. И, ако не ти харесат от първия път повторението е безсмислено. Чувството на неудовлетвореност е още по – натрапчиво.

    Like

  7. Стругацки са сложен случай. Аз ги харесвам и чета, но поправило разбирам, че изобщо не ги разбирам.

    Like

  8. Благодаря, Регси и Копо. Не ми се иска да вярвам, че съм единствения човек, който не ги разбира. Все си мисля, че възрастта определя до голяма степен дали ще харесам определена книга и че за някои от романите не съм дорасла. Знам примерно, че ако бях прочела „1984“ в тийн годините си, изобщо нямаше да харесам книгата. Аз и сега не успях да я харесам със сърцето си, но с ума си я разбрах и одобрих.
    Та вероятно ще се пробвам със Стругацки след няколко години. Може и да хвана подводните им течения.

    Like

  9. Да кажеш, че „Пикник край пътя“ е ЛИТЕРАТУРНО разочарование е абсурд!
    Може да е разочарование за почитателите на фантастиката, но това е един от най-добрите текстове, които съм чел някога. Велико произведение, за съжаление поставено в жанр, в който почитателите на сериозната литаратура рядко стъпват, а тези, които го харесват трудно могат да оценят подобеш шедьовър.
    Горещо препоръчвам!

    Like

  10. няма книга, която всекиму да хареса…
    препрочитал съм пикник край пътя много пъти и винаги ми е въздействал… особено като се има предвид, че в един момент осъзнах условията в които е писан и многообразието на алегории, скрити майсторски зад фасадата на „сравняване“ на героите от двата лагера на студената война. но това не е нужно, за да харесаш тази книга – трябва само малко да се научиш да съпреживяваш. Това е тя – мистичната славянска душа.

    Like

  11. Pingback: Книгозавър – Надигащите се мъртъвци и кълбото на желанията в “Пикник край пътя” – Аркадий и Борис Стругацки

  12. „Това не ви е фейсбуката.“

    –––- Прав си, Шибаняка, и понеже не е фейсбуката, твоят нецензурен коментар беше затрит. Щото не ме кефи и мога.
    Траяна––––-

    Like

  13. Pingback: Надигащите се мъртъвци и кълбото на желанията в "Пикник край пътя" - Аркадий и Борис Стругацки - Книгозавър

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s