Градският транспорт като хуманитарен университет


gtIf I can make it there
I’ll make it anywhere

Чувам, че твърде много хора се оплакват от градския транспорт в София. Наистина не мога да разбера защо. Самата аз, пристигайки от провинцията преди седем години останах очарована от тракането на трамваите, размяната на остроумни реплики между пътниците и шофьорите, а съвсем отскоро съм влюбена и в зелените мотриси на метрото.
Тясното пространство зад вратите на 72 е една съвсем отделна Страна на чудесата, в която всяка сутрин и вечер пристъпвам с благоговение и смирение. Все още не съм видяла да ми се усмихва Чеширски котарак в сетренце и с каскет на главата, но когато това се случи, няма да се изненадам. Преди всичко, защото СКГТ е университет, който всички софиянци посещават и в повечето случаи завършват с отличие. Самата аз се сдобих с множество нови умения, които никъде другаде не бих усвоила толкова бързо.

Едно от първите качества, които придобих беше гъвкавостта на балерина. Доверете ми се – това не е качество, характерно за хора над средния ръст. Па дьо па, шпагат, правилната стойка за танго – няма позиция или движение, които съм пропуснала да изпълня в опита да се захвана за нещо стабилно или да избегна нечий остър лакът. И въпреки странните чупки в кръста, които често ми се налага да правя, вече съм придобила орангутанска способност да се закрепям само с един крайник – без значение горен или долен.

Физическата ми подготовка никога не е била по-добра. Дори като по-млада и преди да се превърна в изпаднал, низвергнат пушач не можех да развивам толкова голяма бързина, колкото сега. Редовният джогинг след автобусите поддържа издръжливостта ми, докато сдобиването с правото да седна тренира способността да вдигам скорост на къси разстояния. Уви, годините ми си казват думата в случая – изобщо не мога достойно да опонирам на шумно хромите възрастни хора, чийто опит в градския транспорт им носи смазващо предимство на финалната права. В чийто край се намира празната седалка.

Спринтът не е единствената лекоатлетическа дисциплина, в която се обучавам, разбира се. Бягането с препятствия е развило у мен борбеност, на която и Александър Велики може да завиди. Неведнъж в опит да се добера до заветния перфоратор или до аварийния изход ми се е налагало да се сражавам с човешки крайници, че и по-лошо – с аксесоари. Свирепите чадъри, наглите дамски чанти и чудовищните ученически раници само ме подготвят за последното, истинско изпитание – шапките с пера, мъдрещи се подигравателно на нечия глава. Остават ми още няколко години усилени тренировки, преди да се осмеля да ги прескачам.

gt1Естествено, учебната програма на СКГТ не се ограничава само със западняшката представа за спорт. Напротив – мъдростта на Изтока е намерила място в задължителните часове по обучение на пътниците. Едно от най-практикуваните упражнения е това за контрол над сетивата. Индивидуалният ми праг на болката забележимо се вдигна след десетото настъпване и ежедневното подлагане на екстремно ниски или високи температури, слухът ми става все по-устойчив към шумните тийнейджъри и звучащата от нечий телефон чалга. Най-доволна съм обаче от овладяването на обонянието си – напоследък успявам да пренебрегна характерната смесица от нафталин, сладникав парфюм, кисело зеле и пот. Надявам се това лято да постигна пълен контрол над рецепторите си.

Обладаването на тези свръхчовешки способности изисква пълна концентрация и умението да медитираш. Напоследък виждам все повече пътници да го практикуват – широко отворили очи, без да позволят на обикновените житейски драми и така обичайните скандали да ги разсеят. Аз съм способна на това само и единствено рано сутрин. Дължи се на метаболизма ми, мисля. Но се старая, де. Понякога и вечер успявам да достигна нирвана.

Неуспешните ми опити за медитация навярно се дължат на друго едно качество, с което се сдобих след като ми изтарашиха чантата преди година – наблюдателността. Към момента съм способна да разпределям вниманието си върху няколко обекта – джобовете и дамската си чанта, комфорта на крайниците си, отварянето на празно място за сядане и появата на сини елечета в трамвая. В този ред по значимост.

Всичко гореизброено влиза в задължителната програма на обучение на СКГТ. Свободно избираеми са допълнителните предмети. Преди да постигна задоволителен контрол върху слуха си, изкарах ускорени курсове по:

а) съдържанието на училищната програма на първолаците;
б) консервиране на тиква;
в) музикалните предпочитания на съседите на г-н Х;
г) венерическите болести на секретарката на фирма У;
д) поименен списък на масоните в парламента;
е) сравнителен икономически и политически анализ на България по времето на социализма и на демокрацията (трябваше да мина този курс неколкократно);
ж) близки срещи в задната част на трамвай No. 2 с мечката Гошо.

Откровено казано, след бакалавърската си степен съм изпаднала в двоумение за темата на дипломната си работа. Коя тема смятате ще е по-актуална: “Практически доказателства на тезата, че най-шумната маймуна е водач на стадото. Агресивни прояви на Аза и реакция на тълпата” или “Обратна зависимост между броя на свободните седалки и броя на операциите за скъсан менискус при женското население над 60-годишна възраст”?

 

 

 

Първоначална публикация в starlighter.info,
март 2007

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s